Мина повдигна камъка от земята и го постави на прилично разстояние от себе си във въздуха. Точно както беше казал Вестителят, очевидно той нямаше никакъв интерес към нея, още по-малко към магията ѝ.
Въобще, стоеше си във въздуха, полюляваше се лекичко и всичките му слюди искряха подигравателно към младата вещица.
-„Астроло попол алухамир“ – започна тя. Тишина.
-„Алухамир елиминя опарина“ – гласът ѝ започна да издава първите нотки на неувереност.
-„Алианаха езапориал соапнера“ – мелодичният глас на девойката започна да се издига в кресчендо. Тишината вече се режеше с нож.
-Това никога няма да проработи. – промърмори си тя.
-А? Говори високо, ако искаш да те чуя – проговори камъкът с дрезгавия глас на снощен пияница.
– Нима ме разбираш? – удиви се тя.
– Сега да. Ама каквото мотолевеше преди малко, няма нормален камък, който да го схване.