Кладенецът-съветник

В единия край на парцела имаше дупка в земята и до нея – кол. На кола – леко ръждясала верига, а в края ѝ – кратунка. Говореше се, че идеш ли при кладенеца да поискаш съвет, ще го получиш. Понеже обаче беше стар чешит, преди това щеше да те накара да го слушаш и да свършиш нещо, дето хич няма връзка с въпроса ти. И монетата. Не бил сребролюбив, казват, ама не хвърлиш ли сребърна монета в него, мълчи като обикновена дупка в земята. Даже и да е злато, пак мълчи. Кладенец с принципи.

 

Избягваха го като цяло – едни не вярваха изобщо в легенди, други нямаха сребро, а трети го примаха за шега някаква и толкова. За да идеш при него, трябваше или да си много наивен, или много отчаян, или много луд. Или пък да си Вещица.

 

Аура беше точно това – Вещица с много години опит, чиито елемент я носеше във всички посоки – Въздуха. Любопитна по натура, тя беше изучила повечето философски школи и повечето окултни течения, до които беше успяла да се добере. Осемдесет и две години живот не бяха достатъчно много време обаче и тя винаги имаше още към какво да се стреми. Смяташе се за мъдра, но недостатъчно. Беше запазила детското си любопитство и винаги беше склонна да потърси тайната на някоя нова загадка. Сега обаче имаше нужда от помощ и беше приготвила сребърна монета за отплата.

 

Приближи се до Кладенеца. Пътят до него беше тревясал, не беше заобиколен от дървета и изобщо ако не беше колът с кратунката, си беше обикновена дупка в земята. Аура приближи и предпазливо погледна вътре. Явно беше дълбок, защото видя единствено тъмнина. Изведнъж се усети някак неловко, запристъпва от крак на крак. Извади колебливо монетата и я завъртя в ръката си. Не знаеше как да започне.

 

– Ако пуснеш среброто преди въпроса, никога няма да ти отговоря – чу се мек, искрящ глас. Беше странен – нито мъжки, нито женски, но нещо в тона му я накара да се усети толкова добре, че забрави да се стресне от неочакваността му.

– Не мислех, че среброто е толкова важно за теб – каза тя. Мисълта ѝ, бърза и неумолима, добави “Дали пък не трябваше да нося бакшиш?”

– Не е. Всъщност то е за забавление – отговори кладенеца.

Аура замълча, изобщо не схващаше накъде тръгва разговора.

– Повечето, които идват тук, искат нещо дребно и неинтересно – каза Кладенеца. – Ти обаче ме заинтригува. Говори!

Мълчание. За пръв път от много години, Аура се опитваше да подбере думите си. Нормално мисълта ѝ течеше лека и свободна, като водата. А сега, застанала пред Вода, не можеше да обели и дума.

– Усещам неща – каза тя накрая. – Сънувам как нещо тъмно и лепкаво като карамел се разпростира из къщата ми и не мога да го спра. Никога не съм преживявала подобно нещо и не зная какво е. После се събуждам, обаче у дома мирише на карамел.

– А ти обичаш ли карамел?

– Изобщо! Когато за последен път опитах такова нещо, беше на погребението на баба ми, преди много години. Оттогава за мен карамелът е смърт.

Кладенецът помълча малко и после каза:

-Май е време да разчистиш под леглото. Тя не разбра. Каква връзка имаше леглото със съня ѝ?

– Какво точно трябва да разчистя?

– Много четеш – отговори кладенеца – Време е да изметеш паяжините. Сега ми хвърли монетата.

– Ще изчакаш – каза Аура и стана. – Ще ида да почистя и след това ще ти донеса среброто – добави.

 

Като чу отдалечаващите се стъпки, Кладенецът издаде плискащ звук. Беше ядосан, много ядосан. Не беше за пръв път да получат съвета му, а после да не му платят. Обещанията са гратис, нали?

Водата му започна да се изкачва с въртеливо движение нагоре, завихряйки тревичките и буболечките от вътрешната част на дупката. Издигна се гневно във въздуха. Приличаше на причудлива голяма капка, цялата в танца на самоизвиращо торнадо. Огледа се от височината и се приготви да се хвърли с цялата си ярост към Аура.

 

Усетила това, тя се обърна. Всъщност, едва бе направила няколко стъпки и беше много по-наблизо, отколкото предполагаше Кладенеца.

Беше опитна Вещица, различаваше отдалеч заплахите, а тази всъщност беше толкова близка, че нямаше време за мислене. Реагира първосигнално, събра ръцете си и тя самата създаде вихър, но от въздух.

 

Двете торнадота се срещнаха със съскащ звук. Не последва сътресение. Там, дето се докоснаха краищата им, заискря дъга. Опитното око можеше да различи над трийсет и шест цвята в нея. Повечето хора щяха да видят не повече от седем.

 

Аура и Кладенеца останаха толкова изненадани, че отслабиха силата на вихърите си. Дъгата стана още по-голяма и искряща. После изчезна. И вятърът, и водата се оттеглиха, показали възможностите си. Мълчание.

 

– Не знаех, че можеш това – проговори Кладенеца.

– Аз винаги държа на думата си – каза Аура. – Нямах представа обаче колко е самотно да даваш съвети.

– И аз не знаех, досега. Иди, почисти. Важно е да го направиш бързо. Изхвърли книгите и онзи стар килим с червения конец в него. И като се върнеш, не забравяй да вземеш и бакшиш.