Хакер за Системата

Хакер седеше пред своята конзола, въртеше флашка между пръстите си и поглеждаше към Елда и Ондина с комбинация от интерес и лека насмешка. Стаята беше тясна, пълна с кабели, монитори и всякакви странни устройства, които изглеждаха като кръпки на стар компютър. Някъде в ъгъла тихо бръмчеше генератор.

„Добре, значи сте наясно, че сте в списъка за заличаване. Браво. Не всички го осъзнават толкова бързо,“ каза той, разпечатвайки нещо на скърцащ като умираща чайка принтер.

„Не мисля, че браво е това, което трябва да кажеш,“ отвърна Елда, като се загледа в холограмния си портрет на един от мониторите му. „Вече дори не знам какво е истинското ми лице.“

„Истинското ти лице? Това не е важно. Важно е какво си мислят, че си,“ отговори Хакер. „Системата не те вижда като човек. Тя те вижда като числов код. Твоята стойност е в това, което можеш да произведеш, което можеш да платиш. Ти си просто данни. И ако данните не са достатъчно добри, системата ги трие.“

Ондина кръстоса ръце, като наклони глава. „И защо си още тук? Ако си толкова умен и ‘над Системата’, защо не си намерил начин да избягаш?“

Хакер се засмя сухо. „А ти си наивна, нали? Никой не може да избяга от Системата. Това не е просто град. Това е целият свят, в който живеем. Дори да избягаш от камерите, пак няма да се откопчаеш – заради мрежите, заради хората, които си оставил тук. Всички сме завързани с въжета за този цирков купол. И някой, някъде, винаги дърпа конците.“

Елда го изгледа със съмнение. „И как точно се бориш ти с това? С тези стари монитори и кабели? Не звучи като бунт. Звучи като човек, който обича да мърмори, понеже не го чува никой.“

„Изобщо не подценявай бунта на мърморенето,“ каза Хакер. „Ако чуеш Системата да мълчи, значи си загубила. Но когато тя започне да говори – когато се страхува от това, което можеш да направиш – тогава имаш шанс. Малък, но шанс.“